Откъс от “Хариша в дъждовната гора”

Хариша не помръдваше. Не знаеше със сигурност дали слоновете са мъртви и дали няма да скочат върху него. В този миг му се стори, че мъничето помръдна с хобот и каза: „Помогни ми, моля те! Мама вече не може да ме закриля.“

harisha i slon

Хариша беше чел, че слоновете разговарят помежду си на различна честота, затова хората не могат да ги чуват. Дали той можеше да ги чува или си въобразяваше?

Хариша направи крачка към слончето. Възрастните слонове не даваха никакви признаци на живот. Последва още една крачка и още една. Малкото също беше тежко ранено. Единият му крак бе с дълбока, кървяща рана. Бракониерите не бяха пожалили и него.

Как да го пренесе до селото? Има ли лекар наблизо? Въпросите се втурваха един след друг в мислите на детето… „Безсилието да помогнеш е най-ужасното чувство!“ – мислеше си Хариша, а сълзите напираха в очите му. Но нямаше време за тях сега. Детето ги избърса с опакото на дланта си и зарови в чантата си.

Телефонът му нямаше обхват. Той се покатери на най-близкото дърво, като преди това внимателно огледа за скрити по клоните му змии. Сигнал нямаше.

Радиостанцията, която трябваше да има поне десет километра обхват, изобщо не работеше. Беше забравил да я зареди.

Слончето го гледаше с големите си кръгли очи с дълги мигли. Наблюдаваше го с огромно доверие – сякаш знаеше, че Хариша няма да го изостави. Но Хариша изобщо не знаеше в каква посока е селото. Единственият начин да се измъкнат и двамата оттук беше да стане някакво чудо.

Слончето губеше кръв. Хариша свали тениската си, разкъса я и направи стегната превръзка над раната на крака му. Въпреки това слончето започна да притваря очи, а дишането му се забави осезаемо.

Хариша му говореше: „Бъди силен! Дръж се, всичко е наред! Ще се оправиш! Моля те, не заспивай! Сега ще ти изпея песен.“ Но слончето губеше силите си.

Хариша затвори очи и започна да се моли. Редеше тихичко думите за спасение на малкото клето животно. Молеше се от цялото си сърце.

Внезапно нещо в гъсталака зад него се размърда. Изпукаха клонки. Хариша рязко се обърна назад. На полянката излезе черно пухкаво мече. Несъмнено още беше бебе. След миг зад него се появи и по-голяма мечка. Това бяха слънчевите мечки на Малайзия. С лъскава черна козина и бяло слънце на гърдите, тези невероятни животни бяха като нарисувани.

От гърлото на Хариша започна да излиза странно тихо ръмжене. Искаше да каже на мечката: „Моля те, не ме нападай точно сега! Моля те!“

Малкото мече повдигна предната си лапа и също изръмжа с бебешкото си гласче: “Ние сме добри! Не се плаши!“

Майка му оголи страшните си остри зъби и продължи с тих, хриптящ звук: „Ти си добър човек. Подушвам те. Откъсни от тези листа и ги сложи върху раната веднага. Нашите рани заздравяват от тях. Дано не е много късно.“  Мечката посочи с муцуна към близката трева.

Хариша забрави, че е сред абсолютно диви животни, приближи до мечките и накъса от листата. Наложи ги върху раната на крака на слончето. То едва отвори очи. Хариша се сети за нещо важно. Извади бутилката си с вода, отвори капачката и даде на раненото мъниче да пие като с биберон. Слончето пиеше жадно, макар да нямаше почти никакви сили. Малкото мече се приближи и започна да ближе слончето по челото.

Мечката изръмжа и погледна нагоре. Нещо пъстро се носеше в синьото небе. Хариша присви очи, защото слънцето блестеше. Странна червена точка се движеше над главите им…